да си купиш тотка на инат

Разказът на Оминаеши за пътуването и до Пловдив ме присети за последното ни пътуване с автобус до Бургас миналата пролет.

Купихме си билети няколко дни предварително – уж за по-сигурно, защото пътуването щеше да е по Великденските празници. Девойката на касата малко пообърка датите, понеже гледаше календара за следващия /или предишния/ месец. За щастие забелязахме несъответствието навреме, тя поправи билета и си тръгнахме – горди собственици на билети отиване и връщане за Бургас.

На съответната дата се строихме чинно до вратите на автобуса, натоварихме багажа и се засилихме към местата си. Не щеш ли обаче, вече имаше хора на нашите места. Веднага ни стана ясно – дублирани места. На пръв поглед нищо страшно – грешка, оправя се. Обаче каката която проверява билетите решава че понеже нашите билети са поправени на ръка, ние нещо сме ги фалшифицирали и искаме с измама да се качим на автобуса. Не ни пуснаха вътре, въпреки че имаше достатъчно празни места.

Примамиха ни към касите уж да видим какъв е проблема, през което време автобусът си тръгна по разписание, барабар с нашия багаж. Гонихме го горе-долу до спирката на трамвая, където ни разтовариха багажа, с все компютъра и 19-инчовия монитор, които носех подарък на майка ми.

Върнахме се в автогарата и продължихме разправиите на гишето. Успяхме да разплачем служителката там, но от това не ни стана по-приятно. В крайна сметка се оказа че наистина билетите са дублирани, не сме ги ние фалшифицирали, а през това време автобусът беше стигнал вече Плиска. Обадиха се да го спрат, докато ние го настигнем с такси. При въпроса ми дали ще ми възстановят разходите за такси , някакси се оказа че всъщност автобусът вече не ни чака на Плиска, а е отпрашил към Бургас по живо и по здраво.

Накрая ни върнаха парите и ни пратиха да си търсим други автобусни компании. Два часа след предвиденото успяхме да потеглим – с цената на доста нерви и достойнство. Толкова унизена не помня да съм се чувствала от много години насам. Обмислях какви писма и до кого ще напиша, как ще разтръбя за некадърното обслужване и безотговорното отношение на служителите на въпросната компания.

Вместо това взех решение – да си купя кола и да не стъпя в тъпите автобуси на междуградския транспорт. Месец след това решението се реализира и сега съм доволен длъжник по лизингов договор за ей тая сладурka

Кочев се интернационализира :)

Разсеяност ли, какво ли…

Сигурно всички знаят къде са женските и къде мъжките тоалетни в Cineplex. Дори и да не знаеш има ееей такива табели – право срещу теб на стената, по пода ако си забил глава и си гледаш в краката, висящи отгоре ако блейокаш в тавана, пък с картинки, пък надписи… Да, ама за такива като мен още не са измислили!

Като влязох беше празно – чудесно казах си. Докато се тутках обаче се напълни, и все с момченца, и все повече прииждаха. Филм ли беше свършил, що ли?! Стените между кабинките прозрачни – не смея да мръдна! Времето минава, колко повече – толкова по-зле става! Викам си – излизам. То пък не можах да си пусна водата от чешмата, че трябваше едни младежи да попитам с фотоклетка ли е, какво ли е. После пък нещото за сушене не тръгна… замазах мокрите ръце на косата, уж да оправя къдриците и се изнизах набързо.

Сега като се замисля какво пък чак толкоз, голяма работа мъжката тоалетна, че аз даже предпочитам там да ходя! Ама ей на – притесних се, може би защото изведнъж се озовах сред толкова много пикаещи мъже.

После се утеших с Джони Деп и Хелена Бонъм Картър (мнооого кръв, много!).

Хей очички

Много се надявах да ми кажат че главоболието е от очите, че астигматизма е още по-голям градус, че диоптъра се е увеличил, да ми предпишат нови очила, аз да си ги нося и да ми мине. Ама не – предположиха че е мигрена и ме пратиха на невролог.

Ей как мразя да ходя по дофтори…

intro

Сдобих се с февруарския брой на списание intro. Не го купих, не го взех назаем от приятел. Купих си гащи, а списанието вървеше с тях.

На пръв поглед – нищо особено. На втори – също. Повече картинки, по-малко за четене. Единственото което ми хвана очото – интервю с Явор Гърдев и друго такова с Алексо Петров.

Дали всичко ми е безинтересно защото безмерно затъпях, или просто списанието е тъпо и се налага да го раздават с гащи?

Работно

Не може така да продължава – докъде ще я докараме така! Седмица със седем работни дни, 14 часа на ден, 21 часа часа на ден, пак 14 часа… И пак всички недоволни! Ейй аман значи!